Log in

I forgot my password

Who is online?
In total there is 1 user online :: 0 Registered, 0 Hidden and 1 Guest

None

[ View the whole list ]


Most users ever online was 38 on Wed Sep 20, 2017 6:14 pm
staff
Admin Cat
the sly admin
Alexander Vinsmoke JR
the sassy admin
Alicia Saint.
the sexy admin
-julie sargon
the sweet admin
_____

Само вятъра в косите гони мислите ми неспокойни: Кой съм? Накъде вървя? -Рафи и Софи

View previous topic View next topic Go down

Само вятъра в косите гони мислите ми неспокойни: Кой съм? Накъде вървя? -Рафи и Софи

Post by Rafael. on Fri Sep 08, 2017 1:05 am

Казваха, че рано или късно всеки открива своя път. Своето място в света. Някои го наричаха направо с възвишената дума „призвание“. Учените често я използваха да оправдаят делата си, мислейки, че по този начин виковете на жертвите им ще утихнат. Това последното по логични причини не се случваше никога. Рафаел обаче завиждаше на всички тези хора, криещи се в лабораториите си и правещи каквото си щат с горките си съпланетници. Да, гледката не би била приятна за никого, но важното бе, че очевидно те ѝ се наслаждаваха. Следователно бяха открили призванието си, мястото си в този свят, нали? Та това бе единственото, което Рафаел искаше да постигне. Ако му бе отнето правото на пълноценен живот, живот като всички други, то поне трябваше да използва безрадостното си съществуване да намери собствено местенце тук някъде. Или поне така си мислеше, о-точно „въобразяваше“Наистина си бе въобразил, че и за него има място под слънцето. Въпреки че винаги бе предпочитал луната. Повреденият киборг вярваше, че някъде на този свят съществува място, където е желан. Място, предназначено само за него. Където щеше да е нужен някому, където някой може би щеше да го очаква. Където нямаше да се страхува от това, което е. Някъде, където щеше да може просто да бъде... каквото и да беше в момента. В крайна сметка смяташе, че няма значение. Че в каквото и да се превърне, под каквато и форма да съществува, всяко нещо бе на своето място с причина. А той?
Сякаш сам избираше всеки път да се лута в търсене на място, където принадлежи и в същото това време искаше цялото това лутане да свърши. Да приключи веднъж завинаги. А дали този път щеше да се случи? Да, усещаше се уморен. Да, бе взел категоричното решение да се предаде. Но нима бе способен да го стори? Да изоставиш скритите надежди и копнежи на сърцето не беше лесно дори на думи.А той все пак имаше такова. Все още биещо, досущ като човешкото. Способно да чувства, макар и всъщност чувствата да не идваха оттам. Защо, веднъж попита себе си, това да чувстваш се свързва точно със сърцето. Защото когато чувствата ти бъдат наранени, боли точно там, на това място. Болката се загнездва в тази лява половина на гърдите и всеки можеше да я почувства. Нямаше ти нищо, а се усещаше сякаш умираш. Сякаш мускулестият орган се свиваше все повече и повече, сякаш целеше да изчезне, или пък да избяга, разкъсвайки всички останали артерии по пътя си.
Чувствата са там, където е сърцето.
Днес беше денят, предопределен за инспектиране. Тестване и поправка – това очакваше всички експерименти. А за онези, в които се засечеше нередност, която не би могла да бъде поправена, всичко спираше дотук. Като се замислиш, нямаше как да използваш редица думи за експериментите. Било то „семейство“, „живот“, „бъдеще“ ... все думи, които задължително присъстваха, щом се заговори за хората. Да, и те самите бяха хора. И някак, под някаква тъжна изкривена форма, продължаваха да бъдат такива. Но за тях отпадаха всички онези неща, които придаваха смисъл на това да бъдеш човек. С всеки изгубен спомен, с всяка изгубена емоция, с всеки прибавен чип. Бавно, но сигурно, хората изгубваха понятието за това какво е да си човек. В историята имаше редица документирани случаи на много човешки създания, извършили такива жестокости, че трудно биха могли да ги наричат „хора“, но все пак имаше нещо важно, което убягваше на всички. Както всичко, така и историята, така и хората, всичко имаше совите различни ъгли. Дори един кръг за някой друг би могъл да е квадрат. Защо? Защото така го вижда и възприема, защото това е решението му. Назовава кръгчето „квадратче“, и какво? Изначално нещата винаги са били такива, каквито ги назовават хората. Не защото са, а защото хората казват, че са. Защото ги виждат и възприемат така.
Както чашата бе за някои наполовина пълна, а за други наполовина празна, така Хитлер например за някои хора бе герой, да други дори не бе човек. А за самия себе си бе просто прав. За самия себе си просто следваше своята собствена истина, совите убеждения и това категорично бе неговият път. От неговото ъгълче нямаше нищо нередно. Ето защо нещата на този свят бяха нещо толкова остносително, толкова зависими от възприятието на сетивата. Всичко се свеждаше до това Кой си и Какво мислиш.
Какво ставаше обаче, когато някой реши да ти отнеме и двете? Когато нямаше значение нито кой си, нито какво мислиш. Когато Някой бе решил, че няма нищичко нередно в това да те превърне в Никой и да отнеме възможността ти за мислиш като себе си. Не, на онова място ти не би оцелял като „себе си“. Не би оцелял като нещо различно от „оръжие“. Днес всички трябваше да демонстрират как чиповете им са правилно програмирани да следват безпрекословно единствено заповедите на учените. Всеки, който докажеше, че чипът му работи правилно, щеше да бъде дори удостоен със значка. Всяка година по една значка. Всички вярваха, че отбелязва оцеляването ти през целия този период. И не грешаха, защото не можеха. Просто това бяха данните, които имаха. Нямаха вина, че не знаеха истината.
Значките, които се даваха на успешните експерименти, имаха специални функции. Всяка следваща бе предназначена скришно да премахне дадена част от останалото „човешко“. Малко по малко, започвайки от емоциите, преминавайки през сетивата, всичко биваше обработено и машинизирано. Всяка година по една човешка частичка, все още останала в експеримента, се премахваше. Така бяха сигурни, че няма да има възможност за бъдещ провал, за дори едно човешко действие. В задната част на значките имаше по едно миниатюрно „паяче“, което бързо, ловко и неусетно навлизаше в системите на експеримента за тази екстра „поправка“. Един ден, когато армията щеше да е готова за действие, всички те, успешните, щяха да приличат на терминатори. Нямаше да е останало друго „човешко“ , освен визията им. Една празна черупка, съдържаща редица сложни и взаимосвързани жички.
Рафаел знаеше всичко това. Нямаше представа защо само той трябва да понася тези мисли, въобще да има тези данни, но знаеше всичко. И защо ли му бе тази върховна истина? За някой като него, който отдавна би следвало да е бракуван, това означаваше, че съществуването му няма смисъл. Защото той никога не би могъл да се превърне в „един от многото“. Никога не би могъл да носи някоя от онези значки. Отказваше. А системите се подчиняваха на волята му, макар заповедта да беше друга. В съзнанието му горяха ясно и грубо изречените думи на Зандър. Създателят му бе заръчал да тази година задължително да посети инспектирането. Дори го беше заплашил, че в противен случай никога вече няма да го ремонтира. Или поне Рафаел бе сметнал това като поредна заплаха. Ето, че веднъж се случи да сгреши. Нещо толкова човешко, а не го бе накарало да се почувства истински човек.
Стоеше, отпуснал тежкото си тяло върху разпадащия се трон, представляващ един фотьойл с прожулена тапицерия и няколко стърчащи жички. Чувстваше този боклук най-близко до своя сродна душа и затова бе избрал да прекара вечността си, седейки върху му. Тази овехтяла стара мебел му напомни толкова за самия него. Отдавна пречещ на своя създател, никому ненужен, остарял модел. И навярно бе също толкова лесно заменим, колкото това фотьойлче, разказващо за някогашната си полза. Да, вярно, поне това нещо си бе намерило и изпълнило призванието. За разлика от Рафаел.
Въздъхна тежко, а ефирен слой дим се понесе от рошавата му грива. Главата му скоро съвсем да изпуши, както се викаше. Толкова мисли, и всички водещи до липсата на изход. Бе толкова уморен, че съвсем сериозно бе решил да не се връща при своя създател никога вече. Да, щеше просто да остави завинаги на това канапе, надявайки се да се срасне с него и дори да не се налага да мисли повече. За съжаление нямаше свободата на истински човек и не можеше да се унищожи сам, но с изначалното си желание да изпитва чувства, поне успяваше да се унищожи отвътре. Често се беше питал защо толкова държи на това да чувства. Все още не бе способен да си отговори, но мисълта да се превърне в безчувствена кукла на конци го ужасяваше. Отказваше, а системите му бяха съгласни. Не намираха за нередно чипът му всеки път да прегрява от внезапно появили се силни емоции. Твърде човешкото понякога не можеше да се спогажда с една програма. В един момент все нещо даваше на късо.
Но му харесваше така. Поне чувстваше нещо. Харесваше му дори онази нетърпима болка отляво в гърдите. Поне знаеше, че сърцето му все още можеше да се свива. Признак, че не бе започнало да потъва в ръжда, както з малко не стана преди години. Сега си беше наред. Туптящо, гъвкаво, плачещо от болка. Не знаеше що е „синдром на разбитото сърце“, но ето че без да разбира го изпитваше съвсем ясно. Това, да бъдеш прогонен завинаги от единствения човек, когото чувстваш близък. Единственият, за който ти пука, за който би убил и би умрял. Единственият, не се отказал от теб цели 10 години...до днес.
За първи път усети думите му толкова истински. Усети омразата в тях, искреното желание  да се отърве веднъж завинаги от досадното бреме, което представляваше Рафаел за него. Не можеше да не го заболи. Това бяха цели десет години...
Той си тръгна. Но не защото му бе заповядано, а защото вече това бе желанието. Желанието и на двамата. В мигът, в който пристъпи навън, даде клетва пред себе си. Тя гласеше, че повече никога няма да остане на място, където не е желан. Беше пълен глупак, че се държеше за своя създател подобно на удавник – за клечка. Бе сметнал, че търси на правилното място. Каква човешка грешка...
Нечий въпросителен глас го изтръгна от мислите му. Както се бе облегнал назад, почти пропадаше насред огромната купчина отпадъци. Не бе усетил кога нестабилната мебел под него се бе разпаднала почти напълно. Щом отвори очи, под клепачите му се откри един доста любопитен поглед. Чудно откъде се беше взело това човешко същество. Кой за бога посещаваше подобни места, нали бяха твърде противни и миризливи за хората? Дори Рафаел можеше да долови миризмата..на развалени яйца, непрани с години чорапи и развалено миризливо тофу. Въпреки че миризливото тофу вонеше по-зле, когато не бе развалено.
Спря да размишлява за момент, докато анализът върху новопоявилата се девойка приключи. Трябваха му няколко секунди. Още не бе асимилирал всичката позитивност, която притежаваше този представител на хомо сапиенс, а ръката му беше се бе стрелната към десния му джоб. Там се намираше единственото, което по някаква причина Рафаел бе взел със себе си. Единственото нещо, което имаше сега.
Видя непринудената усмивка отсреща. Почувства странно гъделичкащо изумление, което лицето му не успя да изрази. Защо му се усмихваше една непозната? Просто така? Без да е получила награда, без да ѝ е направи луслуга, без дори да я е поздравил... Без никаква причина. Тя просто стоеше надвесена над него и се усмихваше насреща му. Нима бе възможно това?
Не сдържа задълго машиналната си реакция. Поиска да ѝ даде нещо. Не защото му се е усмихнала, а просто така. Изгаряше от желание да опита. Да разбере какво е чувството да сториш нещо „просто така“. Бе някак заразно и в следващия момент ръката му се оказа протегната към момичето с двуцветна коса. Дланта му бе стиснала близалката, а погледът му за миг намери нейния.
- „Близалка?“ – изрече безгласно, повдигайки вежди. Позицията му в момента хич не беше удобна, но не му и пречеше. Не би могъл да се схване или да си изкриви нещо. За момент отново го връхлетяха мислите, че всичко е напразно, че никой не би искал нищо от него, дори присъствието му, но незнайно защо ръката му просто си остана протегната, а близалката в нея представляваше всичката надежда, която Рафаел бе оставил в себе си. Тя бе единственото, което някога бе получил от някого. Веднъж едно малко детенце на пътя го бе спряло и му бе дало тази близалка. Също му беше заръчало да се усмихва повече. Рафаел го помнеше, като че беше днес. Бе запазил близалката и винаги я държеше на видно място в мрачната си стаичка. Нямаше нужда от лампи, но чувстваше копнеж по светлината. Онази, която не можеше да се види. Но сега се чувстваше гузен. Бе държал тази светлинка у себе си прекалено дълго, без да я използва. Може би щеше да ѝ е по-добре у усмихнатото момиче.
avatar
Rafael.
I'm good enough to be finished.
I'm good enough to be finished.

Posts : 41
Join date : 2017-08-30

View user profile

Back to top Go down

Re: Само вятъра в косите гони мислите ми неспокойни: Кой съм? Накъде вървя? -Рафи и Софи

Post by София on Fri Sep 08, 2017 7:02 pm

През прозореца нахлу топъл въздух, чиито вълни накараха звънчето над вратата да потрепери и да разлее в тишината мекия си звън. Слънчевите лъчи напористо си прерправяха път през малкият отвор между двете сини перденца, по чиято повърхност играеха ръчно нарисувани еднорози, и придаваха на малката стая чувство на уют и спокойствие. Малката механична балерина на нощното шкафче, бавно танцуваше своя танц, оглеждайки помещението отново и отново, сякаш опитвайки се да го запомни, преди то отново да бъде променено и тогава процесът щеше да започне отначало.
Трудно бе човек да предположи дали това бе стая, в която реално живееше човек или бе декор за филм, чието действие се развиваше към преди 150 години. Леглото бе с дъбова дървена рамка, чиято предна част бе залепена по средата на източната стена. Върху него бяха наредени множество многоцветни възглавници, между които седеше и едно плюшено мече с копчета вместо очи, видимо принадлежало на някои далечни предци. От двете му страни седяха по едно нощно шкафче, върху чиито повърхности бяха наредени две нощни лампи, една розова и една синя, 1 книга с приказки и 2 с фантастика, множество миниатюрни фигурки и играчки и една хармоника, която не бе ползвана от години, но носеше сантиментална стойност, тъй като бе подарък за 10-ти рожден ден. На съседната стена бе опрян стара бяла ракла, върху която блестяха най-различни ярки стикери. В противоположния ъгъл на стаята бе опряно високо огледало, до чийто дървен крак бе опряно малко радио, хвърлящо отчасти своята форма в отражението, чиито централен образ обаче бе едно момиче, облечено с лилава рокля, с пришити две розови пухени топки отпред. В едната си ръка тя държеше отхапана шоколадова бисквита, чието липсващо пърченце тихо хрупаше в устата й, а в другата стискаше дръжките на ножицата толкова силно, че кокалчетата на нежните й пръсти бяха побелели.  Погледът й стоеше неподвижен върху двуцетната й дълга до кръста коса, която сега седеше отпуснато на раменете й и свършваше с големи къдрици точно на линията под гърдите й.
София бе момиче, свикнало да обира хорските погледи и то не заради своите дълги крака или прекрасна фигура, дори напротив. Хората често я гледаха с любопитсво, понякога дори нескрито, чудейки се на персоната й. И то не в особено ласкателен начин. Някои от тях изразяваха гласом възмущението си, други просто извръщаха глава и продължаваха деня си най-спокойно, сякаш туко що мислено не бяха осъдили едно човешко същество на база само външността й и вечно грейналата усмивка на лицето й, която за някои прикриваше истинската й същност и тъга.
Тя обаче бе щастлив човек по своите определения. От дядо си се бе научила да се радва на малките, но значими неща – имаше покрив над главата си, имаше храна на трапезата, имаше хора до себе си, които да я обичат и подкрепят, дори когато правеше грешки, имаше работа, която й осигуряваше достатъчно доходи, за да живее не много богато, но в границата на приличното. Най-важният фактор в нейното щастие обаче бе радостта, когато тя беше лъчът светлина в нечий ден. Да, когато повечето хора чуеха това, те прихваха да се смеят. Та кой реално се интересуваше от чуждото щастие? Бе епоха, в която по-силните се възползват от по-слабите, за да оцелеят, това е социалната верига в общество, което не възприемаше грижите и емоциите като допустими в структурните норми. Затова и звучеше доста съмнително и дори нереално, че някои доброволно ще иска да предизвика чужда радост, без да очаква нещо в замяна. За всички, освен за София.
За момичето това не бе само най-нормалното човешко действие, на което всеки е способен, но и задължително. Че защо съществувахме и се бяхме образували като общество, ако не за да бъдем тези малки капки летен дъжд, които вдъхваха нова надежда за живот на умиращите растения след дълъг период от опустошителна суша? Нима това не бе човешки дълг към всички свои себеподобни?
Тежка въздишка се откъсна от устните й, а пръстите й пъхнаха последната хапка от бисквитата в устата й. Тихото хрупане звучеше в ушите й така силно, че тя спря да дъвче за момент, в страх, че майка й ще отвори вратата всеки момент и ще я хване какво прави. Не, че беше нещо срамно, но определено нямаше да остане доволна, че все още нейното малкото момиченце бе готово да се жертва с най-любимото си – двуцетната си коса, заради внезапното й желание да се впише в това общество. Да, когато преди години София превърна този детайл във външността си в най-отличителния й белег и тя не бе особено щастлива, но знаеше, че щом дъщеря й е направила това решение, то от нея се очакваше единствено да й даде своята родителска подкрепа.
А какво щеше да каже баща й в този момент? Човекът, който винаги я е насърчавал да бъде различна, защото именно тези хора променят света. Генийте. Бунтарите. ‘Лудите’.
София затвори очи и пое дълбоко въздух. Със всяка изминала секунда изражението й ставаше все по-спокойно, докато на лицето й не грейна усмивка. Тя отвори клепачи и отново се втренчи в образа си. Признаваше, че наистина има слаби моменти като този, в които й се приисква да е като останалите. Само за миг. Но и тогава осъзнаваше себестойността си и че не би заличила своята същност и душа, за да се превърне в поредният ‘продукт’ на модерният век. Дланта й хвърли ножицата настрани, преди да се спусне към косите й и да ги погали. Сега съжаляваше, че дори й е минало през ум да ги отреже.
Внезапният крясък на кукувицата, излизаща от стенния часовник я накара рязко да извърне глава и да ококори очи, забелязвайки колко бързо лети времето. Тя бързо се изправи на крака и се втурна към белият скрин, откъдето извади чифт бели чорапи с дантела. Върху тях тя обу черните си обувки, добивайки вид на ученичките от лимитираната версия пощенски картички, които бяха посветени на миналото. След секунда се озова пред малкият килер, намиращ се на дъното на стаята, откъдето извади жълтото си палто и една широка раница, чието марково име отдавна се бе изтрило. С раницата в едната ръка и нова шоколадова бисвита, взета от кутийката седяща върху шкафа, зад вратата на килера, тя се отправи към входната врата на малкия им апартамент, внимавайки да не събуди майка си. Най-сетне щеше да посети едно от любимите си места в целия град – бунището.
Да кажеш, че обичаш да ходиш на място, затънало не само в боклуци, но и в зарази, че дори и вероятно все още неоткрити видове животни, бе забавно, да не кажем абсурдно. Всеки избягваше тази част на града. Дори и хората под средната класа вече можеха да си позволят да си купят от най-просто устроените роботи, които да им помагат в някои от къщните задължения и за тяхна радост да ходят до бунището, за да изхвълят боклука, ако случайно този район не се покриваше от общинските роботи или пък отпадъците просто бяха прекалено много.
За София това място бе открита съкровищница и може би единственото място, където откриваше автентичти антики от миналото. Разбира се, трябваше да се жертва с някои неща, като например неповреденото си досега обоняние и също така доста време, за да обиколи цялата околност и да огледа всяка една камара от боклуци, докато нещо не й грабне окото и тя не го завлече вкъщи, където отново щяха да я посрещнат солени укори за това как трябва да спре да влачи боклуци и бездомни животни вкъщи. Момичето така и не успя да разбере казаното й за животните  - че досега бе донесла вкъщи само две котки и един плъх, не е като да е прибрала всички живеещи същества на улицата, въпреки, че тя не би имала нищо против.
Тихите й крачки едва отекваха в тихата бездна на нощта, докато тя си пропряваше път през един от своите ‘тайни входове’ – дупка в мрежата на южната стена на бунището, откъдето тя често се промъкваше без опасност да бъде забелязана. Въпреки, че по това време беше почти сигурна, че охраната гледа новите серии на ‘От местопрестъплението: Новият век’ на малкото холограмно телевизорче в стаята им за отдих. Всъщност те доста рядко се показваха по-далече от прага на вратата, само за да видят дали има някакви видими нарушители на закона и след това се връщаха обратно. И към нарушителите спадаше също и София, въпреки, че тя сама се определяше повече като “спасител на антики“, както тя обичаше да се нарича. А и тя сама не се възприемаше като нарушител, щом когато я хванаха преди два месеца, се размина само с вербално предупреждение.
Озовавайки се вече между купчините отпадъци, тя се усмихна широко – вероятно бе единственото живо същество, което се искрено се наслаждаваше, че е на това мясно. Тя нетъреливо закрачи напред, шарейки поглед между развалени храни, счупени предмети и съмнителни течности, които образуваха малки рекички между пътеките. И така изведнъж нещо ярко жълто привлече вниманието й. Тя не можеше да види какво точно представлява, но имаше вътрешното чувство, че трябва да отиде и да провери, защото резултатът ще й хареса.
Ръцете й се спуснаха към страничния джоб на раницата, откъдето извади чифт гумени ръкавици и с няколко игриви подскока вече бе пред издигащата се с метри камара от непотребни вещи. Тя вниманелно започна да маха развалените отпадъци и захвърлени технологични джаджи, молейки се наум да не наруши прекалено много баланса на купчината и да се озове мигом под тонове боклук. Меко казано, това щеше да е най-нелепата и унизителта смърт, която някой може сам да си причини. Или поне тя така го виждаше.
Отмествайки по-голяма част от нещата, които пречеха досега на зрението й, в ръцете й попадна дълга жълта презрамка, по която си личаха странни кафяви петна. Момичето рядко дръпна предмета, отлитайки назад и падайки върху задните си части в процеса. Затворените й очи, които сякаш се надяваха, че ще умекотят удара, ако не виждат самото падане, се отвориха само, за да попаднат на най-хубавата чанта, носеща се през рамо, която тя бе виждала от доста време насам. В ценралната й част имаше голяма гумена глава на пате, а встрани бяха пришити и малки криле. Имаше само един джоб и , странно, но изглеждаше, че не е детска чанта, защото презрамката бе доста дълга, издавайки, че някога тази чанта е била носена ит възрастен зрял човек. И сега щеше да бъде носена и от София.
Силен трясък извади момичето от транса й на радост и я накара бързо да се надигне на краката си. Вероятно трябваше да се омита по-бързо оттук – може би това бяха пазачите и ако сега я хванеха, със сигурност щеше да отнесе и глоба, не само предупреждение. Не чувайки техните дрезгави гласове, резултат от редновното пушене на цигари, любопитството в София се надигаше все повече и повече и преди да се осъзнае, краката й вече сами крачеха в посока на шума.  Вероятно щеше да се окаже някой плъх, но младото момиче усещаше, че трябва да отиде на това място и да провери. Можеше да се нарече 6-то чувство, женска интуиция... или най-просто София си е типичната персона, която трябва да знае всичко.
Понякога благодареше на любопиството си, въпреки, че именно то я бе вкарвало в множество беди. И все пак заради него тя е правила някои от най-интересните си открития – любимите си кукли, всеки един от домашните й животни, книгата с рецепти от преди 80г., както и раничката с пате, която тя откри само преди минути. Сега в списъка вече попадаше и първого живо същество – младо момче, седящо на сгромолено канапе, чиито мисли обаче витаеха някъде, защото самият факт, че сега седеше върху боклуците не изглежда, че го притесняваше.
Родителите често казват на децата си да не доближават непознати, по разбираеми причини. Майката на София също винаги й го е повтаряла, дори сега когато отдавна е прехвърлила пълнолетие. И въпреки това момичето никога не е спазвало тази забрана, поради което два пъти почти не бе отвлечена. И дори след това, тя продължи да приема всеки непознат като човек, заслужаващ шанс да бъде опознат по-отблизо. Затова и този път тя не последва съвета на родителите си, който тихо кънтеше в най-малкия ъгъл в съзнанието, заглушаван от нейната собствена наивност и надежда, че може би ще успее да срещне още един добър човек в този град и така списъка й да се запълни до 10 личности.
Тя застана пред него, с широка усмивка, оглеждайки счупеният стол и надявайки се, че момчето е добре. В главата й се въртяха множество въпроси: Защо беше той тук? Защо не бе станал, след като столът му се сгромоли? Не изглеждаше като търсач на антики, въпреки, че единственият такъв, който София познаваше беше самата себе си, но със сигурност не беше и пазач.
Движението на ръката му, която се мушна в десния му джоб, привлече вниманието й и тя мигом се наруга мислено за липсата си на маниери. Тъкмо се канеше да се представи, когато до роклята й се допря нещо овито в станиол.
- Близалка? – безгласните дума напусна страхливо устните му, а веждите му се надигнаха въпросително. Очите на момичето се местеха ту към сладкото в ръката му, ту към лицето му и след секунда тя се метна на врата му, прегръщайки го силно, все още стискайки чантата с пате в ръка. Тялото й бързо се отскубна от неговото и тя се настани на едно от рамената на креслото, което беше паднало малко по-настрани. Пръстите и ловко грабнаха близалката и махнаха станиола.
- Надявам се, че си купил тази близалка преди 3 години, защото съм чувала, че това е срокът им на годност – тя бързо я мушна в устата си, издавайки сподавен кикот заради сладкият ягодов вкус, който се разля в устата й. Изведнъж лявата й длан се плясна в челото й.
- Отново забравих... – тя измъкна близалката от устата си с едната си ръка, а другата, в която все държеше чантата, я подаде на непознатия. – София Клентиз, виден търсач на антики! Все още се движа само сред бунищата събирайки разни работи, които мога да използвам като декор в къщата ми и да намирам чанти с патета, които трябва да призная, че са ми слабост, но само малките, защото възрастните патки са големи и бели, а аз смятам бялото за малко скучен цвят, но в крайна сметка е съвсем възможно някой ден да ме видиш по телевизията как разравям някоя останала скрита пирамида в околностите на това забравено от Майката природа място.
Свършвайки малката си реч, тя пое дълбоко въздух и се усмихна широко. Единственото, което я посрещна обаче бе безизразното изражение на събеседника й. Тя повдигна вежди, подканвайки го да отговори нещо и тъкмо като изглеждаше, че ще го направи, тя отново заби плесница в челото си.
- И това забравих... Извинявай, че така ти се метнах на врата, може да си се ударил от внезапния удар... – тя се почеса нервно зад ухото. – Просто се радвам, когато непознати правят жестове за мен, кара ме да вярвам, че още съществува милост и доброта на този свят! И ето теб – моят ангел-спасител оправил изпълнения ми с емоции ден с една обикновена близалка! И то на бунището... Колко чудновато! Какво правиш тук? Моля те, не ми казвай, че си охрана под прикритие на бунището, защото отказвам да платя толкова висока глоба за това, че спасявам вещи от разрушителното им бреме да гният тук.
Тя  отново тикна близалката в устата си. Чувстваше се щастлива. Отдавна някои не бе правил случаен жест за нея и вътрешно й се искаше да върне услугата. Вероятно нямаше да стане с сладки, защото тя нямаше никакви в чантата си, но бе сигурна, че има начин да накара лицето на това момче да грейне и тя да успее как в очите му блестят перлите на щастието, дори и това да се превърне във водеща мисия на вечерта й.
avatar
София
I'm not involved.
I'm not involved.

Posts : 12
Join date : 2017-09-04

View user profile

Back to top Go down

View previous topic View next topic Back to top


 
Permissions in this forum:
You cannot reply to topics in this forum